ТАНЦУВАЩАТА

Годината е към края си. Сигурно заради това хората празнуват като за последно. И не, защото годината си отива, а просто ей така. Защото им се празнува. Заведенията пращят по шевовете, заведението пращи по шевовете. Ако имаше колан сигурно щеше да разхлаби няколко дупки от него. Но тези, които празнуват, със сигурност са отпуснали коланите. Дори блондинката в дъното, която обикновено е несговорчива – всички твърдят, че е надута като пуйка, току-що получила благословия лично от президента на САЩ – та дори тя, която кара по няколко диети едновременно, се усмихва и по зъбите и зеленее магданозче от салатата… Душата на компанията щрака с пръсти и е във вихъра си, става, пъха в деколтето на певачката банкноти. Иначе е скръндза, игла не можеш да вкараш в ритмично полюшващия му се зад него задник – той нали заради това е задник, защото е отзад – но сега пъха щедро в пазвата на певачката банкноти, които му е дал някой от колектива. Той не би извадил от джоба си пари за деколтето на певачката, но когато някой му даде да и ги мушне заради сеира, той ще се престраши. Пък и шефовете… Така хем се харесва на шефовете, хем опипва певицата… Тя се черви, но усеща между дланта и зърното на гърдата си банкнотата и това е единственото, което спасява душата на колектива от шамар. Пък и без това в песента нали се казва: „Ех раз, еще раз…“ Всъщност един път в годината тези хора са колектив, след като цяла година са се мразили, стигали са до бой де заради разликата в заплатите, де заради несвършена работа, де заради клюките на блондинката или интригите на нямащата никаква работа счетоводителка… Цяла година… И накрая – колектив. После цяла година ще живеят от спомени за този купон. Българинът работи заради две неща – заради новогодишния купон… И за изкарване на пари за морето. Защото само на морето той се чувства сайбия на собствения си живот – отива със самочувствие, троши пари на воля, раздава бакшиши този, който цяла година е цепил стотинката на две и е лишавал заради тази си едноседмична щедрост детето си дори от близалка. Той не купува сладолед на детето си не защото ще го заболи гърлото – не, това гърло е извинителната бележка само – той не купува сладолед на детето си, за да има пари за бакшиши на морето… Тогава синът му го гледа с невярващи очи и му се иска да изкрещи на сервитьора: „А, бе, идиот, знаеш ли, че това са моите пари? Знаеш ли колко рев съм хвърлил заради този бакшиш, който ти в тоалетната ще заделиш от оборотните пари, за да не ги види шефът ти? Че тази банкнота е още мокра и солена от сълзите ми. Не от морето, от сълзите ми е мокра и солена тази банкнота“… В такива моменти разбираш, че се перат пари, но не от наркотрафик, от кръвта на трафикантите. Не. Защото най-мръсните пари на света са спестените от детския сладолед заради кефа на бащата да ги даде като бакшиш… За да го видят околните… Но нямат изпиране подобни пари… Заведението пращи по шевовете,  сервитьорките са учтиви… Дори трътлестата сервитьорка, която в други дни е била готова да цапне с таблата някой от клиентите по главата, сега е пльоснала върху същата тази табла гърдите си, между които от неудобство се поти бутилка с червено вино… Заведението пращи от учтивост, пиянски песни, чалга… На дансинга се поклащат танцуващи. Танцуват по двойки дори тогава, когато танцът е седем осми и глух ще открие мелодията на Дунавското хоро. Някои го играят като хоро, но други са използвали музиката, за да допрат телата си… Всички знаят, че са любовници. Но те крият тази тайна от другите. Понякога само те не знаят, че са любовници. Играещите хорото искат да ги откъснат от звучащия в ушите им блус, но те продължават, наклонили глави една към друга. Всеки чува в музиката това, което му се иска да чуе, само те двамата чуват една и съща мелодия, която няма нищо общо с тази, която иде от подиума на оркестъра. На дансинга се появява момиче. То е смутено. То е смутено от Господ по рождение. Гледа с празен поглед, двете страни на лицето и са абсолютно еднакви и това издава, че е дебил. Че е със синдрома на Даун. Само пълните идиоти са с абсолютно равни половинки на лицето си, твърдят тези, които не са в кръчмата тази вечер. Тя е с кукла и е поканила своята кукла на танц. Нещо си говори с нея – по вероятно е обаче куклата нещо да и казва, защото тя е изненадана, слага пръст на устните си съзаклятнически. Дано не чуят тези край тях какво и говори куклата. Сигурно и се обяснява в любов – тя забелязва единствено любовта – и е почти щастлива. Хорото се върти около нея, ще и се завие свят. Дори двамата, които единствени не знаят, че са любовници, спират танца, хващат се на хорото. Даунката ги гледа, върти се… Някой къса хорото – блондинката с магданозчето по зъбите. Подава и ръка. Сигурно си мисли, че ще развесели околните. Душата на компанията и той подхваща момичето – то може и да е много по-възрастно от тях, но никой не може да им прочете годините – включват я в хорото. В началото подскачат до нея почти подигравателно, но после… После тя влиза в някакъв ритъм. Забравя, че куклата и е казала нещо. Завърта се с останалите. Те забравят, че е дебилка. Тя се поклаща ритмично в хорото. Не знае стъпките. Но знае, че е част от хорото. Сигурно това и е казала куклата, но тя не е могла да повярва. И следва неравноделния такт на своето мислене в хорото, и другите не забелязват стъпките на нейния танец. Защото нещо танцува в очите и.  Животът… И дори тя усеща, че вече е жива…