ТЯ

                                                            На Петър Мичев (Педро)

Има разкази, които не можеш да започнеш. Защото не знаеш как да ги завършиш. Има разкази, които не могат да се започнат, защото не знаят как да свършат. Като хората. Защото има и хора, които не трябва да се раждат, защото не се знае нищо, след като свършат. След като си отидат. Все едно, че не са се раждали. Има такива хора. Както и такива, които са постоянно до теб, пък не знаеш в кой век са се родили. Има и такива, които се раждат сега, пък са в някакъв друг век. Век, в който не знаем какви мръсотии са си правили, но знаем, че там живеят хора на честта, защото дори тези – като Дантес, разбира се – са защитавали честта си на дуели, въпреки че на дуела победеният е Пушкин. Победеният е Пушкин, пък на него издигат паметници, не на Дантес. Странно, навсякъде по света паметници издигат на поетите, които са лоши стрелци. Ако бяха добри стрелци дали щяха да бъдат и добри поети? Не знам. Странни неща стават понякога. Като тази, която не зная как да започна, защото зная как завършва.

Та седим си с Педро в едно кафене в Плевен. Не мога да мина през Плевен и да не му се обадя. Кафенето той го избира, защото зная къде е. Не ми е най-любимият град Плевен, но индиректно съм свързан с него – мама е живяла там, дори са и правили операция от апандесит. И защото нямали дядо и баба пари за операцията, мама, след операцията, слугувала две години на доктора, който я е оперирал. Трябва да му го разкажа някога на Педро. Но сега седим с него, той кафе пие, аз мляко, студено като женско сърце. Такова мляко поръчах на момичето, което се води сервитьорка. Но е объркала гърдата – аз и казах млякото да е от лявата, тя носи от дясната мляко. Какво време доживяхме – да не знаем коя цица от коя страна ти стои… Мама, която е била слугинче две години в Плевен ми е казвала, че няма мръсни думи. А аз после се убедих, че има мръсно мислене с думите. Най мръсните неща са ми причинили хора, които се изчервяват стеснително от мръсни думи… 

Педро е много, ама много добър художник, пък се върти на стола, като че ли има шило под себе си. И не защото минават хубави момичета пред взгляда ни, – тука руският просто е на своя територия, Плевен все пак – а защото чака възрастна дама, която не познава. Била облечена в жълто обаче и Педро търси с поглед всичко жълто, което не е такси. Тъй, де. Ние си имаме коли и дори понякога си говорим както за коли, така и за казарма. Чудно ми е нашите деца от мъжки пол за какво ще си говорят. Не са били войници, дано някога поне шофьори да станат. Защото иначе трябва да си разказват само спомени за нас. Не, че няма да им оставим достатъчно спомени. Ако се научат да продават историите за нас, няма да им трябва да им завещаваме и авторските права за нещата, които правим с Педро – картини, книги… Имаше такива партизани навремето – разхождаха ги из училищата и разказваха  как са обирали мандрите, за да няма богатите какво да ядат. Ами те, се питах тогава, като богатите няма какво да ядат, значи, че са станали бедни. А, след като са толкова бедни, защо партизаните не им дадат… Ама не са им давали и това си е.

Та с Педро седим и чакаме жената в жълто. Романтично. Жена в жълто с найлонов плик в ръка. В плика трябвало да има картина от Педро.

Рисувана отпреди тридесет и пет-четиридесет години. Връщала я жената. Хората се бият за картини от Педро, аз сервитьорката, колкото и хубава да е, бих дал за картина от Педро. Заедно със сметката, разбира се. А тази дама в жълто ще му я връща… Цъкам с език, не мога да повярвам.

Но идва жената. Вярно – в жълто. Вярно с плик. Вярно, че в плика има картина. Дори пликът, тъй като е малък, е разкъсан и свързан с кламер, защото иначе картината не се побира. И жената казва, че преди години – тридесет и пет-четиридесет години било – получила картината в знак на благодарност, защото гледала двадесетина дена едно дете. Майката свалила картината от стената и я дала на тази жена. Която, от своя страна много обикнала картината. Толкова я обикнала, че не искала да се разделя никога с нея. И дори в галерия не е влизала, защото си имала картината на Петър Мичев. Но скоро влязла в една галерия, в която видяла, че имало картини от Педро. Погледнала картините и попитала колко струват. И, когато и казал галериста, че едната струва две хиляди и петстотин евро (2 500 евро) жената поискала телефона на художника. Нямала вид на човек, който може да извади такива пари за картина и галеристката дала телефона. Обикновено не го дават, защото си мислят, че ще се договорят за друга цена клиентите и ще загубят процента, но жената нямала – и дори не давала вид на човек, който може да извади дори в левове такива пари.

Държи картината пред очите ми и я връща. Защото с нищо не била заслужила да държи в къщата си такъв скъп подарък, като тази картина на Педро. С нищо не била заслужила такова скъпо нещо и връща картината, защото искала, като си отиде от този свят, да е с чиста съвест.

А толкова много си харесвала картината и живеела с нея. Даже си говорила с нея, тъй като друг нямало с кого да си говори вкъщи…

Ами, това е…